Показват се публикациите с етикет Юпитер. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Юпитер. Показване на всички публикации
Астероиден пояс
Астероидният пояс е област в Слънчевата система, простираща се общо взето между орбитите на Марс и Юпитер.За него е характерно най-голямата концентрация на астероиди.Астероидите са първични обекти, останали от създаването на Слънчевата система. Днес има две мнения в средите на астрономите. Едното е, че астероидите са остатъци от планета, разрушена в следствие на някакво бедствие, воже би сблъсък с космическо тяло, преди много хилядолетия. Другото мнение е, че астероидите са остатъчна скалиста материя, която никога не е била част от планета.
Още през ХVІІІ в. било известно, че разстоянията от планетите до Слънцето се подчиняват на правило, наречено правило на Тициус - Боде, съгласно което между орбитите на Марс и Юпитер трябва да има още една планета. Откритата през 1781 г. 7-ма планета Уран също се подчинявала на това правило и това подсилило убеждението за съществуването на планета между Марс и Юпитер.
Счита се, че планетите в Слънчевата система са се формирали през първите няколко милиона години от съществуването ѝ чрез "кондензация" на материал от първичната слънчева мъглявина в протопланети. Впоследстивие голяма част от протопланетите са се сблъскали и формирали значително по-големи тела, като например съвременните земеподобни планети и ядрата на газовите гиганти.
В областта на астероидния пояс силната гравитация на Юпитер е попречила на протопланетите да формират голямо тяло и те са останали в слънчева орбита. Поясът може да се разглежда само до известна степен като остатък от ранната Слънчева система, поради измененията на физическите условия, които е претърпял. Според някои хипотези астероидния пояс е остатък от планетата Фаетон, която е била разрушена. За разлика от астероидния пояс, за поясът на Кайпер се счита, че се е променил много малко от зараждането на Слънчевата система.
В обществото е разпространена погрешната представа (донякъде подхранвана от научнофантастичните произведения), че астероидният пояс е "гъсто населен" с астероиди, които търпят чести сблъсъци. Всъщност той е почти празен и астероидите в него са разпръснати в много голям обем.
Познати са десетки хиляди астероиди, а за общия им брой се счита, че е поне няколко милиона. Около 220 от тях са по-големи от 100 km. Най-големият известен е 1 Церера, чийто диаметър е почти 1000 km. Общата маса на всички тела в астероидния пояс е около 2,3×1021 килограма (над 1/3 от която е масата на Церера), по-малка от масата на Плутон.
Астероидния пояс е сравнително активна в астрономическия смисъл на думата среда, със чести (пак в астрономическия смисъл на думата) сблъсъци между астероиди. В зависимост от скоростта, с които два астероида се сблъскат, един или двата от тях могат да се разпръснат на малки парчета (формирайки астероидно семейство) при сблъсък с висока скорост или могат да се слеят в по-голям астероид при нискоскоростен сблъсък.
Поради огромните разстояния между астероидите в пояса не съществува опасност за сблъсък с космически апарати, преминаващи през пояса. От друга страна, апарати, чиято е мисия е изследване на астероиди, трябва внимателно да се насочат към целта си, за да я открият.
Снимки на Астероидния пояс
Планетите в Слънчевата система
Още през ХVІІІ в. било известно, че разстоянията от планетите до Слънцето се подчиняват на правило, наречено правило на Тициус - Боде, съгласно което между орбитите на Марс и Юпитер трябва да има още една планета. Откритата през 1781 г. 7-ма планета Уран също се подчинявала на това правило и това подсилило убеждението за съществуването на планета между Марс и Юпитер.
Счита се, че планетите в Слънчевата система са се формирали през първите няколко милиона години от съществуването ѝ чрез "кондензация" на материал от първичната слънчева мъглявина в протопланети. Впоследстивие голяма част от протопланетите са се сблъскали и формирали значително по-големи тела, като например съвременните земеподобни планети и ядрата на газовите гиганти.
В областта на астероидния пояс силната гравитация на Юпитер е попречила на протопланетите да формират голямо тяло и те са останали в слънчева орбита. Поясът може да се разглежда само до известна степен като остатък от ранната Слънчева система, поради измененията на физическите условия, които е претърпял. Според някои хипотези астероидния пояс е остатък от планетата Фаетон, която е била разрушена. За разлика от астероидния пояс, за поясът на Кайпер се счита, че се е променил много малко от зараждането на Слънчевата система.
В обществото е разпространена погрешната представа (донякъде подхранвана от научнофантастичните произведения), че астероидният пояс е "гъсто населен" с астероиди, които търпят чести сблъсъци. Всъщност той е почти празен и астероидите в него са разпръснати в много голям обем.
Познати са десетки хиляди астероиди, а за общия им брой се счита, че е поне няколко милиона. Около 220 от тях са по-големи от 100 km. Най-големият известен е 1 Церера, чийто диаметър е почти 1000 km. Общата маса на всички тела в астероидния пояс е около 2,3×1021 килограма (над 1/3 от която е масата на Церера), по-малка от масата на Плутон.
Астероидния пояс е сравнително активна в астрономическия смисъл на думата среда, със чести (пак в астрономическия смисъл на думата) сблъсъци между астероиди. В зависимост от скоростта, с които два астероида се сблъскат, един или двата от тях могат да се разпръснат на малки парчета (формирайки астероидно семейство) при сблъсък с висока скорост или могат да се слеят в по-голям астероид при нискоскоростен сблъсък.
Поради огромните разстояния между астероидите в пояса не съществува опасност за сблъсък с космически апарати, преминаващи през пояса. От друга страна, апарати, чиято е мисия е изследване на астероиди, трябва внимателно да се насочат към целта си, за да я открият.
Снимки на Астероидния пояс
Планетите в Слънчевата система
Европа
Европа е открита от Галилео Галилей и Симон Мариус на 7 януар 1610г.Европа е най малкия спътник от четирите галилееви луни.Носи името на една от многото любовници на древногръцкия бог Зевс.Преди 20 век спътника е бил наричан Юпитер 2,след 20 век влиза в употреба името Европа,което е предложено от Симон Мариус.Средният и орбитален радиус е 670 900 км.Площа и е 3,1×107 km2,а масата 4,8×1022 kg.Минималната температура на повърхността и е 85 К,средната 103 К,а максималната 125 К.
Атмосфера
Наблюдения от телескопа Хъбъл показват, че Европа има тънка атмосфера, състояща се от кислород с налягане от 1 микропаскал.
За кислорода се предполага че се поражда след разграждането на молекули вода от повърхноста на Европа под въздействието на заредени частици от магнитното поле на Юпитер или на слънчевия вятър.
Повърхност
Повърхността на Европа е изключително гладка и на нея има само няколко местности с височина над 300 метра. Наблюдаваните тъмни линейни черти са по-скоро вследствие на различен цвят на повърхностния материал отколкото на релеф. На повърхността на спътника има само три кратера с диаметър по-голям от 5 km. Албедото на планета е измежду най-големите сред естествените спътници в Слънчевата система. Тези два факта говорят, че повърхността на спътника е млада и активна — въз основа на честотата на сблъсъци с комети за нея се счита, че е на не-повече от 30 милиона години.
Температурата на повърхността на спътника е 110 K на екватора и 50 K на полюсите което прави леда на повърхността изключително твърд. Най-големите кратери на повърхността изглежда са запълени с гладък и пресен лед. За гладкия лед се предполага, че се е формирал при „пропукване“ на замръзналата повърхност под удара на комета или астероид и изтичане на вода към повърхността.
Най-голямата забележимост на повърхността са тъмните линейни черти, простиращи се по цялата дължина на спътника. За тези черти се счита, че са пукнатини в ледената кора, която плава върху течния океан намиращ се отдолу. При наблюдения от апарата Галилео беше установено, че замръзналите плочи от лед се преместват една спрямо друга по дължината на пукнатитните. Типичната пукнатина е около 20 km широка и е набраздена надлъжно и в центъра ѝ се намира по-лек материал за който се счита, че е криовулканични изригвания на вода. Този процес е подобен на протичащия в подокеанските хребети по продължителността на които се образува нова кора. Счита се, че за пукнатините на спътника са отговорни приличните сили на Юпитер, които причиняват огъвания на повърхността достигащи до 30 m. За сравнение океанските приливи на Земята са от порядъка на 50 cm, а земната кора не се огъва под въздействието на Луната на повече от няколко милиметра. От факта, че Европа се върти синхронно с Юпитер, би следвало всички пукнатини да формират определена мрежа, неизменяща се с времето. В реалността обаче ориентацията на пукатините се променя и за причина за това явление се счита факта, че повърхностната кора от лед плува върху разтопения океан, намиращ се между нея и кората. Сравнения между изследванията на апаратите Вояджър и Галилео показват, че ледената повърхност бавно се завърта спрямо скалното ядро на спътника с период от поне 10000 години.
Друг вид забележителности на повърхността на Европа са кръгови и елиптични лентикули („лунички, петънца“ на латински), някои от които са изпъкнали, други вдлъбнати, а трети не се отличават по височина от заобикалящия ги терен. За изпъкналите или куполовидни петна се счита, че са се образували вследствие на издигането на лед с по-висока температура към повърхността. Гладките тъмни петна са се образували от замръзването на вода, избила към повърхността на спътника вследстивие на издигане и потъване на ледени блокове. Неправилните терени като Conamara Chaos се образуват след замръзването на течна вода около плуващи в нея блокове лед.
Под повърхността океан
Орбиталният модул на Галилео открива слабо магнитно поле на Европа с интензивност от порядъка на 1/4 от това на Ганимед и сравнимо с това на Калисто, което варира периодично в зависимост от движението на спътника в магнитното поле на Юпитер. На 2 март 1998 г. НАСА обявява, че счита това явление за доказателство за наличието на електропроводим материал под повърхността на Европа, най-вероятно океан, съдържащ разтворени соли. Спектрографски изследвания на тъмните пукнатини по повърхността разкриват, че те са богати на соли като магнезиев сулфат, отложени след изпарението на водата, която е излязла на повърхността. Подозира се, че червеникявия цвят на пукнатините се дължи на серни и железни съеднинения.
Според една хипотеза в океаните под повърхността на Европа (ако те наистина съществуват) вероятно има живот, подобен на този при земните дълбоководни хидротермални комини или антарктическото езеро Восток. В момента няма доказателства, които да подкрепят тази хипотеза, но все пак се полагат усилия да се избегне всяка възможност за заразяване. Мисията на Галилео е приключена през септември 2003, като корабът е оставен да падне върху Юпитер и да се разруши при удара. Ако просто го бяха изоставили, нестерилизираният кораб би паднал в бъдещ момент върху Европа и би я заразил със земни микроорганизми. Внасянето на такива микроорганизми би било направило невъзможно да се определи дали Европа някога е имала свой собствен местен живот и би унищожило завинаги един такъв живот, ако съществува.
Снимки на Европа
Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Наблюдения от телескопа Хъбъл показват, че Европа има тънка атмосфера, състояща се от кислород с налягане от 1 микропаскал.
За кислорода се предполага че се поражда след разграждането на молекули вода от повърхноста на Европа под въздействието на заредени частици от магнитното поле на Юпитер или на слънчевия вятър.
Повърхността на Европа е изключително гладка и на нея има само няколко местности с височина над 300 метра. Наблюдаваните тъмни линейни черти са по-скоро вследствие на различен цвят на повърхностния материал отколкото на релеф. На повърхността на спътника има само три кратера с диаметър по-голям от 5 km. Албедото на планета е измежду най-големите сред естествените спътници в Слънчевата система. Тези два факта говорят, че повърхността на спътника е млада и активна — въз основа на честотата на сблъсъци с комети за нея се счита, че е на не-повече от 30 милиона години.
Температурата на повърхността на спътника е 110 K на екватора и 50 K на полюсите което прави леда на повърхността изключително твърд. Най-големите кратери на повърхността изглежда са запълени с гладък и пресен лед. За гладкия лед се предполага, че се е формирал при „пропукване“ на замръзналата повърхност под удара на комета или астероид и изтичане на вода към повърхността.
Най-голямата забележимост на повърхността са тъмните линейни черти, простиращи се по цялата дължина на спътника. За тези черти се счита, че са пукнатини в ледената кора, която плава върху течния океан намиращ се отдолу. При наблюдения от апарата Галилео беше установено, че замръзналите плочи от лед се преместват една спрямо друга по дължината на пукнатитните. Типичната пукнатина е около 20 km широка и е набраздена надлъжно и в центъра ѝ се намира по-лек материал за който се счита, че е криовулканични изригвания на вода. Този процес е подобен на протичащия в подокеанските хребети по продължителността на които се образува нова кора. Счита се, че за пукнатините на спътника са отговорни приличните сили на Юпитер, които причиняват огъвания на повърхността достигащи до 30 m. За сравнение океанските приливи на Земята са от порядъка на 50 cm, а земната кора не се огъва под въздействието на Луната на повече от няколко милиметра. От факта, че Европа се върти синхронно с Юпитер, би следвало всички пукнатини да формират определена мрежа, неизменяща се с времето. В реалността обаче ориентацията на пукатините се променя и за причина за това явление се счита факта, че повърхностната кора от лед плува върху разтопения океан, намиращ се между нея и кората. Сравнения между изследванията на апаратите Вояджър и Галилео показват, че ледената повърхност бавно се завърта спрямо скалното ядро на спътника с период от поне 10000 години.
Друг вид забележителности на повърхността на Европа са кръгови и елиптични лентикули („лунички, петънца“ на латински), някои от които са изпъкнали, други вдлъбнати, а трети не се отличават по височина от заобикалящия ги терен. За изпъкналите или куполовидни петна се счита, че са се образували вследствие на издигането на лед с по-висока температура към повърхността. Гладките тъмни петна са се образували от замръзването на вода, избила към повърхността на спътника вследстивие на издигане и потъване на ледени блокове. Неправилните терени като Conamara Chaos се образуват след замръзването на течна вода около плуващи в нея блокове лед.
Орбиталният модул на Галилео открива слабо магнитно поле на Европа с интензивност от порядъка на 1/4 от това на Ганимед и сравнимо с това на Калисто, което варира периодично в зависимост от движението на спътника в магнитното поле на Юпитер. На 2 март 1998 г. НАСА обявява, че счита това явление за доказателство за наличието на електропроводим материал под повърхността на Европа, най-вероятно океан, съдържащ разтворени соли. Спектрографски изследвания на тъмните пукнатини по повърхността разкриват, че те са богати на соли като магнезиев сулфат, отложени след изпарението на водата, която е излязла на повърхността. Подозира се, че червеникявия цвят на пукнатините се дължи на серни и железни съеднинения.
Според една хипотеза в океаните под повърхността на Европа (ако те наистина съществуват) вероятно има живот, подобен на този при земните дълбоководни хидротермални комини или антарктическото езеро Восток. В момента няма доказателства, които да подкрепят тази хипотеза, но все пак се полагат усилия да се избегне всяка възможност за заразяване. Мисията на Галилео е приключена през септември 2003, като корабът е оставен да падне върху Юпитер и да се разруши при удара. Ако просто го бяха изоставили, нестерилизираният кораб би паднал в бъдещ момент върху Европа и би я заразил със земни микроорганизми. Внасянето на такива микроорганизми би било направило невъзможно да се определи дали Европа някога е имала свой собствен местен живот и би унищожило завинаги един такъв живот, ако съществува.
Снимки на Европа
Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Калисто спътник на Юпитер
Калисто е вторият по големина спътник на Юпитер , и е сред най-големите в слънчевата система.Открит е от Галилео Галилей през далечната 1610 г и носи името на любовницата на древногръцкия бог Зевс.
Името Калисто навлиза в употреба през 20 век , преди това е наричан Юпитер 4.
Физически характеристики
Масата на Калистп е 1,08.10 на 23кг , радиуса му е 2400км , а разстоянието от Юпитер до Калисто е 1883 хил.км.
Атмосфера
Калисто има много тънка атмосфера, съставена от въглероден диоксид. Учените смятат, че тя се поддържа и се увеличава бавно от сублимацията на леда от въглероден диоксид.
Състаф
Вътрешността на Калисто е изградена предимно от силикатни скали, като като прехода между повърхностната ледена покривка и скалите във вътрешността е плавен. За спътника се счита, че има сравнително малко желязно ядро и това обяснява най-ниската му плътност в сравнение с останалите галилееви луни — 1,86 g/cm3 или приблизително 40% лед и 60 % скали и желязо. Структурата на Калисто вероятно е подобна на тези на Титан и Тритон.
За разлика от съседния Ганимед, на Калисто липсват доказателства за тектонична активност и повърхността му се е запазила сравнително непроменена от образуването му. За разлика от Европа и Ганимед, които имат тънки атмосфери от кислород, Калисто има тънка атмосфера от въглероден диоксид. Отсъствието на кислород се обяснява с факта, че орбитата на спътника лежи извън радиационния пояс на Юпитер и повърхността му не е подложена на интензивна йонизация.
Повърхност
Калисто е покритият с най-много кратери спътник в Слънчевата система. На повърхността му почти отсъстват други черти като планини или разломи. За ледената покривка на спътника обаче се счита, че в геологични периоди може да заличи чрез бавното си придвижване неравности в релефа. Две от най-големите забележителности на Калисто са кратера Valhalla имащ диаметър от 600 km и пръстеновидни набръчквания вследствие на удара, достигащи до 3000 km, и серията от кратери Gipul Catena, разположени в права линия на повърхността на спътника. За Gipul Catena се счита, че е образуван от обект, който се е разрушил на множество малки части под действието на приливните сили на Юпитер подобно на кометата Шумейкър-Леви 9. За кората на Калисто се счита, че е на 4 милиарда години.
Под повърхноста океан
Очуканата повърхност на Калисто лежи върху дебел около 105 km леден слой, под който има солен океан, дълбок повече от 10 km. Свидетелство за наличието на океан е предоставено от апарата Галилео чрез измервания на зависимостите на магнитното поле на Калисто от преминаването му през магнитното поле на Юпитер. Интензивността на магнитното поле на спътника се променя, издавайки наличието на проводящ материал под повърхността, за който се счита, че е соленият океан. Друго доказателство за наличието на океан е факта, че повърхността на диаметрално противоположния край на спътника от големия кратер Valhalla не е напукана или показваща следи от сеизмични вълни породени от гигантския сблъсък. На Луната и на Меркурий обаче този ефект се наблюдава за най-големите кратери, което води до заключението, че съществува механизъм за омекотяване на сеизмичните вълни на Калисто — а именно течният океан под повърхността.
Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Името Калисто навлиза в употреба през 20 век , преди това е наричан Юпитер 4.
Масата на Калистп е 1,08.10 на 23кг , радиуса му е 2400км , а разстоянието от Юпитер до Калисто е 1883 хил.км.
Калисто има много тънка атмосфера, съставена от въглероден диоксид. Учените смятат, че тя се поддържа и се увеличава бавно от сублимацията на леда от въглероден диоксид.
Вътрешността на Калисто е изградена предимно от силикатни скали, като като прехода между повърхностната ледена покривка и скалите във вътрешността е плавен. За спътника се счита, че има сравнително малко желязно ядро и това обяснява най-ниската му плътност в сравнение с останалите галилееви луни — 1,86 g/cm3 или приблизително 40% лед и 60 % скали и желязо. Структурата на Калисто вероятно е подобна на тези на Титан и Тритон.
За разлика от съседния Ганимед, на Калисто липсват доказателства за тектонична активност и повърхността му се е запазила сравнително непроменена от образуването му. За разлика от Европа и Ганимед, които имат тънки атмосфери от кислород, Калисто има тънка атмосфера от въглероден диоксид. Отсъствието на кислород се обяснява с факта, че орбитата на спътника лежи извън радиационния пояс на Юпитер и повърхността му не е подложена на интензивна йонизация.
Калисто е покритият с най-много кратери спътник в Слънчевата система. На повърхността му почти отсъстват други черти като планини или разломи. За ледената покривка на спътника обаче се счита, че в геологични периоди може да заличи чрез бавното си придвижване неравности в релефа. Две от най-големите забележителности на Калисто са кратера Valhalla имащ диаметър от 600 km и пръстеновидни набръчквания вследствие на удара, достигащи до 3000 km, и серията от кратери Gipul Catena, разположени в права линия на повърхността на спътника. За Gipul Catena се счита, че е образуван от обект, който се е разрушил на множество малки части под действието на приливните сили на Юпитер подобно на кометата Шумейкър-Леви 9. За кората на Калисто се счита, че е на 4 милиарда години.
Очуканата повърхност на Калисто лежи върху дебел около 105 km леден слой, под който има солен океан, дълбок повече от 10 km. Свидетелство за наличието на океан е предоставено от апарата Галилео чрез измервания на зависимостите на магнитното поле на Калисто от преминаването му през магнитното поле на Юпитер. Интензивността на магнитното поле на спътника се променя, издавайки наличието на проводящ материал под повърхността, за който се счита, че е соленият океан. Друго доказателство за наличието на океан е факта, че повърхността на диаметрално противоположния край на спътника от големия кратер Valhalla не е напукана или показваща следи от сеизмични вълни породени от гигантския сблъсък. На Луната и на Меркурий обаче този ефект се наблюдава за най-големите кратери, което води до заключението, че съществува механизъм за омекотяване на сеизмичните вълни на Калисто — а именно течният океан под повърхността.
Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Юпитер
Юпитер и другите газови гиганти в Слънчевата система (Сатурн, Уран и Нептун) са известни още като юпитероподобни планети, планети-гиганти. Планетата носи името на бога Юпитер от римската митология. В гръцката митология това е главният бог гръмовержецът Зевс. Затова астрономическият символ е стилизирано изображение на светкавица.
Юпитер е петата по отдалеченост от слънцето планета и първата по близост планета-гигант. По обем Юпитер е два пъти по-голям от всички останали планети в Слънчевата система, взети заедно, а масата му съставлява 2/3 от тяхната обща маса. В сравнение със Земята той е 11 пъти по-голям по диаметър, 1300 пъти по-голям по обем 318 пъти по-голям по маса. Плътността му обаче е само около 1,33g/cm^3 за сведение земната плътност е 5.5 g/cm^3
Юпитер обикаля около слънцето на 5 пъти по-голямо разстояние от Земята. Една обиколка по орбитата си Юпитер извършва за почти 12 земни години. Около оста си той се завърта за 9h 35m, като екваториалните му части се движат по-бързо от околополюсните. Това показва, че за разлика от планетите от земната група Юпитер няма твърда повърхност.
От Земята върху Юпитер се виждат успоредни на екватора тъмночервени ивици, а между тях – по-светли зони.
Състаф
Юпитер има сравнително малко скално ядро, заобиколено от слоеве (от вътре навън) метализиран водород, течен водород и газообразен водород. Преходите между слоевете са плавни.
Юпитер не се върти като твърдо тяло. Спрямо главния мередиан на Юпитер, екваториалната зона извършва пълно завъртане средно всеки 9 часа 50 минути и 30,003 секунди (по дефиниция средната скорост на въртене е 877,90°/ден), известна още като Система I.
Система II включва всички ширини без Система I. Всички елементи от повърхността на планетата в тези райони (в това число и Голямо червено петно) извършват едно завъртане средно всеки 9 часа 55 минути и 40,632 секунди (по дефиниция 870,27°/ден).
Интересно
Най- интересно е голямото червено петно, което мени своята големин, яркост и положение върху диска на планетата, но никога не изчесва.То представлява гигантски атмосферен вихър,, чиято температура е с няколко градуса по-ниска от температурата на околната среда. За червения цвят на петното допринася и намиращото се в него газообразно съединение на фосфора с водорода, наречено фосфин.Размерите на петното са около 3/4 от тези на земята.
Атмосфера
Атмосферата на Юпитер се състои от приблизително 86% водород и 14% хелий по брой атоми и 75% водород, 24% хелий и 1% други примеси по маса. Атмосферата съдържа следи от метан, водна пара, амоняк и скални примеси както и минимални количества въглерод, етан, сероводород, неон, кислород, фосфин и сяра. Най-външният слой на атмосферата съдържа кристали замръзнал амоняк.
Атмосферното съдържание е много близо до първичната слънчева мъглявина. Сатурн има подобен състав, но Уран и Нептун имат много по-малко водород и хелий.
За горните слоеве на атмосферата на Юпитер е характерно диференциално въртене, ефект за първи път забелязан от Джовани Доменико Касини през 1690 г. Едно пълно завъртане на атмосферата в полярните зони е с около 5 минути по-дълго от това в екваториалните зони. Също така облачните пояси на Юпитер на различни височини се придвижват в различни посоки в зависимост от преобладаващите ветрове. Взаимодействията между тези циркулационни пояси пораждат бури и различни видове турболентност, като скоростта на ветровете достига до 600 km/h. Голямото червено петно е особено интензивна буря.
Единственият досега космически апарат, директно изследвал атмосферата на Юпитер, е спускаемият модул на Галилео.
Пръстени
Юпитер има бледи пръстени, съставени от прахообразни частици попаднали в орбита вследствие на сблъсъци на метеорити с нейните спътници. Основният пръстен съдържа „прах“ на спътниците Адрастея и Метис. Два ефирни пръстена с материал от Тива и Амалтея обграждат основния. Съществува и още един изключително тънък и отдалечен пръстен с ретроградно движение, за който се предполага, че е прихванат междупланетен прах.
Магнитосфера
Юпитер има голяма и мощна магнитосфера — ако тя се виждаше с просто око от Земята, би изглеждала пет пъти по-голяма от диска на Луната. Магнитното поле прихваща множество частици в радиационните пояси на планетата и струи газ изтригващ от Йо в тороидна орбита около Юпитер. Магнитосферата на планетата е най-голямата структура в Слънчевата система.
Апаратите от мисията Пионер показват, че магнитното поле на Юпитер е 10 пъти по-мощно от земното и съдържа 20 000 пъти повече енергия. Бордните инструменти показват, че северния магнитен полюс почти съвпада с южния географски полюс на планетата с отклонение от 11 градуса и отместен от геометричния център по начин подобен на земното магнитно поле. Апаратите регистрират ударна вълна на разстояние от 26 милиона километра от Юпитер и магнитна опашка, простираща се отвъд орбитата на Сатурн.
Данните от измерванията показват, че ширината на магнитното поле откъм слънчевата страна на Юпитер е нестабилна и варира според интензивността на слънчевия вятър. Част от особено интензивните частици, откъснали се от магнитосферата на планетата, могат да достигнат чак до земната орбита. Регистрирани са високоенергийни протони в радиационния пояс на Юпитер и е установено наличието на електрически токове между Юпитер, Йо и някои други спътници.
Спътниците на Юпитер
За Юпитер се знае че има поне 63 естествени спътника. От тях 47 са с диаметър по-малък от 10 km и са открити след 1975 г. За хронология на техните откривания вижте хронология на естествени спътници.
Галилеевите луни
Орбитите на Йо, Европа и Ганимед са в резонанс на Лаплас; за всеки четири орбити на Йо Европа прави две, а Ганимед прави точно една. Този ефект разтегля техните орбити във форма на елипси. Приливните сили на Юпитер от друга страна се стремят да направят орбитите на неговите спътници по-близки до кръгови. Гравитацията на планетата разтяга спътниците в елипсоидна форма по-силно когато те са близко до него и им позволява да възстановят сферичната си форма когато са далече. Този цикли водят до нагряване във вътрешността спътниците, най-вече на Йо, известен със изключителната си вулканична активност, и в по-малка степен на Европа.
Класификация на спътниците
Преди време се е смятало, че спътниците на Юпитер са организирани в групи от четири, но скорошни открития на множество малки външни спътници усложняват това деление; сега се смята че съществуват шест основни групи:
Вътрешна група от четири малки спътника всеки с диматър по-малък от 200 km, с орбита по-близка от 200 000 km и инклинация най-много 0,5°.
Групата на галилееви луни, всички открити от Галилео Галилей, с орбита от 400 000 до 2 000 000 km.
Спътника Темисто е в самостоятелна група, с орбита между галилеевите луни и следващата група.
Групата на Хималия се състои от спътници с близки орбити между 11 и 12 милиона километра.
Групата на Карме се състои от спътници на средно разстояние от 23 404 000 km от Юпитер със средна инклинация от 165°.
Групата на Ананке няма точно установени граници; съдържа спътници на средно разстояние 21 276 000 km и средна инклинация 149°.
Групата на Пасифая е сравнително рядка и съдържа всички най-външни спътници.
Счита се че групите малки спътници имат общ произход, образувани вследствие на сблъсък между два или разпадане на голям спътник.
Изследване на Юпитер
Юпитер е известен още от древността поради високата си яркост. През 1610 г. Галилео Галилей открива четирите най-големи спътника, използвайки саморъчно направения си телескоп.
Юпитер е изследван от няколко апарата:
1.Програма Пионер - Пионер 10 се сближава с Юпитер през декември 1973 г., последван от Пионер 11 точно една година по-късно. Предадени са данни за магнитосферата на планетата и снимки с ниска разделителна способност.
2.Програма Вояджър - Снимка, направена от Вояджър 1 на 24 януари 1979 г. от повече от 40 милиона километра разстояние.Вояджър 1 се сближава с Юпитер през март 1979 г., последван от Вояджър 2 през юли същата година. Двата апарата предават изключително ценна информация за галилеевите луни, откриват пръстените на Юпитер и правят близки снимки на атмосферата на планетата.
3.Галилео - Апаратът „Галилео“ влиза в орбита около Юпитер през 1995 г. и спуска малка атмосферна сонда през юли същата година. Сондата навлиза на 150 km в атмосферата на планетата и събира данни в продължение на 58 минути преди да бъде смачкана от налягането ѝ. Основния апарат продължава да изследва планетата и галилеевите луни до 21 септември 2003 г., когато по план е спуснат в атмосферата на Юпитер със скорост от 50 km/s. Това действие е предприето с цел да се избегне каквато и да е възможност апаратът да се разбие на повърхността на някоя от галилеевите луни и евентуално да я зарази със земни микроби.
Апаратът наблюдава отблизо сблъсъка на кометата Шумейкър-Леви 9 с Юпитер през 1994 г.
4.Касини-Хюйгенс - През 2000 г. апаратът Касини-Хюйгенс посещава Юпитер на път за Сатурн и предава най-детайлните снимки, правени някога на планетата.
5.Нови Хоризонти - През 2007 г. Юпитер беше посетен за кратко от мисията „Нови Хоризонти“, чиято основна цел е да изследва Плутон и обектите от пояса на Кайпер. „Нови хоризонти“ направи снимки на Европа, Йо и Малкото червено петно на Юпитер и освен това изследва магнитната опашка на планетата.
Бъдещи мисии
USA:
1.Джуно - Изтрелването ще се извърши през 2010г.Пристигане 2016г. Тип на мисията " орбитален апарат " .
2.Europa Geophysical Explorer - Изстрелване 2015г.Типа на мисията " орбитален апарат ", Ще се изследва геологията на Европа и ще се търсят места за приземяване на бъдещи апарати .
3.Облитане на Юпитер със сонди - Изстрелване през 2020г. Тип на мисията " облитане " . Но е Възможно да отпадне,защото и Джуно би могъл да извърши нужните изследвания.
4.Europa Astrobiology Lander - Изстрелване най рано през 2035г. Тип на мисията Спускаем апарат.
Сблъсъци с комети
Сблъсък на комета с повърхността на Юпитер. Тъмните облаци, породени от удара, са по-големи от Земята.През периода 16 юли–22 юли 1994 г. над 20 фрагмента от кометата Шумейкър-Леви 9 навлизат в южната част на атмосферата на Юпитер. Това е първото директно наблюдение на сблъсък между два обекта в Слънчевата система. Вероятно поради голямата си маса и разположението си във вътрешната част на Слънчевата система Юпитер търпи най-много сблъсъци с комети сред всички други планети.
Снимки на Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Юпитер е петата по отдалеченост от слънцето планета и първата по близост планета-гигант. По обем Юпитер е два пъти по-голям от всички останали планети в Слънчевата система, взети заедно, а масата му съставлява 2/3 от тяхната обща маса. В сравнение със Земята той е 11 пъти по-голям по диаметър, 1300 пъти по-голям по обем 318 пъти по-голям по маса. Плътността му обаче е само около 1,33g/cm^3 за сведение земната плътност е 5.5 g/cm^3
Юпитер обикаля около слънцето на 5 пъти по-голямо разстояние от Земята. Една обиколка по орбитата си Юпитер извършва за почти 12 земни години. Около оста си той се завърта за 9h 35m, като екваториалните му части се движат по-бързо от околополюсните. Това показва, че за разлика от планетите от земната група Юпитер няма твърда повърхност.
От Земята върху Юпитер се виждат успоредни на екватора тъмночервени ивици, а между тях – по-светли зони.
Юпитер има сравнително малко скално ядро, заобиколено от слоеве (от вътре навън) метализиран водород, течен водород и газообразен водород. Преходите между слоевете са плавни.
Юпитер не се върти като твърдо тяло. Спрямо главния мередиан на Юпитер, екваториалната зона извършва пълно завъртане средно всеки 9 часа 50 минути и 30,003 секунди (по дефиниция средната скорост на въртене е 877,90°/ден), известна още като Система I.
Система II включва всички ширини без Система I. Всички елементи от повърхността на планетата в тези райони (в това число и Голямо червено петно) извършват едно завъртане средно всеки 9 часа 55 минути и 40,632 секунди (по дефиниция 870,27°/ден).
Най- интересно е голямото червено петно, което мени своята големин, яркост и положение върху диска на планетата, но никога не изчесва.То представлява гигантски атмосферен вихър,, чиято температура е с няколко градуса по-ниска от температурата на околната среда. За червения цвят на петното допринася и намиращото се в него газообразно съединение на фосфора с водорода, наречено фосфин.Размерите на петното са около 3/4 от тези на земята.
Атмосферата на Юпитер се състои от приблизително 86% водород и 14% хелий по брой атоми и 75% водород, 24% хелий и 1% други примеси по маса. Атмосферата съдържа следи от метан, водна пара, амоняк и скални примеси както и минимални количества въглерод, етан, сероводород, неон, кислород, фосфин и сяра. Най-външният слой на атмосферата съдържа кристали замръзнал амоняк.
Атмосферното съдържание е много близо до първичната слънчева мъглявина. Сатурн има подобен състав, но Уран и Нептун имат много по-малко водород и хелий.
За горните слоеве на атмосферата на Юпитер е характерно диференциално въртене, ефект за първи път забелязан от Джовани Доменико Касини през 1690 г. Едно пълно завъртане на атмосферата в полярните зони е с около 5 минути по-дълго от това в екваториалните зони. Също така облачните пояси на Юпитер на различни височини се придвижват в различни посоки в зависимост от преобладаващите ветрове. Взаимодействията между тези циркулационни пояси пораждат бури и различни видове турболентност, като скоростта на ветровете достига до 600 km/h. Голямото червено петно е особено интензивна буря.
Единственият досега космически апарат, директно изследвал атмосферата на Юпитер, е спускаемият модул на Галилео.
Юпитер има бледи пръстени, съставени от прахообразни частици попаднали в орбита вследствие на сблъсъци на метеорити с нейните спътници. Основният пръстен съдържа „прах“ на спътниците Адрастея и Метис. Два ефирни пръстена с материал от Тива и Амалтея обграждат основния. Съществува и още един изключително тънък и отдалечен пръстен с ретроградно движение, за който се предполага, че е прихванат междупланетен прах.
Юпитер има голяма и мощна магнитосфера — ако тя се виждаше с просто око от Земята, би изглеждала пет пъти по-голяма от диска на Луната. Магнитното поле прихваща множество частици в радиационните пояси на планетата и струи газ изтригващ от Йо в тороидна орбита около Юпитер. Магнитосферата на планетата е най-голямата структура в Слънчевата система.
Апаратите от мисията Пионер показват, че магнитното поле на Юпитер е 10 пъти по-мощно от земното и съдържа 20 000 пъти повече енергия. Бордните инструменти показват, че северния магнитен полюс почти съвпада с южния географски полюс на планетата с отклонение от 11 градуса и отместен от геометричния център по начин подобен на земното магнитно поле. Апаратите регистрират ударна вълна на разстояние от 26 милиона километра от Юпитер и магнитна опашка, простираща се отвъд орбитата на Сатурн.
Данните от измерванията показват, че ширината на магнитното поле откъм слънчевата страна на Юпитер е нестабилна и варира според интензивността на слънчевия вятър. Част от особено интензивните частици, откъснали се от магнитосферата на планетата, могат да достигнат чак до земната орбита. Регистрирани са високоенергийни протони в радиационния пояс на Юпитер и е установено наличието на електрически токове между Юпитер, Йо и някои други спътници.
За Юпитер се знае че има поне 63 естествени спътника. От тях 47 са с диаметър по-малък от 10 km и са открити след 1975 г. За хронология на техните откривания вижте хронология на естествени спътници.
Орбитите на Йо, Европа и Ганимед са в резонанс на Лаплас; за всеки четири орбити на Йо Европа прави две, а Ганимед прави точно една. Този ефект разтегля техните орбити във форма на елипси. Приливните сили на Юпитер от друга страна се стремят да направят орбитите на неговите спътници по-близки до кръгови. Гравитацията на планетата разтяга спътниците в елипсоидна форма по-силно когато те са близко до него и им позволява да възстановят сферичната си форма когато са далече. Този цикли водят до нагряване във вътрешността спътниците, най-вече на Йо, известен със изключителната си вулканична активност, и в по-малка степен на Европа.
Преди време се е смятало, че спътниците на Юпитер са организирани в групи от четири, но скорошни открития на множество малки външни спътници усложняват това деление; сега се смята че съществуват шест основни групи:
Вътрешна група от четири малки спътника всеки с диматър по-малък от 200 km, с орбита по-близка от 200 000 km и инклинация най-много 0,5°.
Групата на галилееви луни, всички открити от Галилео Галилей, с орбита от 400 000 до 2 000 000 km.
Спътника Темисто е в самостоятелна група, с орбита между галилеевите луни и следващата група.
Групата на Хималия се състои от спътници с близки орбити между 11 и 12 милиона километра.
Групата на Карме се състои от спътници на средно разстояние от 23 404 000 km от Юпитер със средна инклинация от 165°.
Групата на Ананке няма точно установени граници; съдържа спътници на средно разстояние 21 276 000 km и средна инклинация 149°.
Групата на Пасифая е сравнително рядка и съдържа всички най-външни спътници.
Счита се че групите малки спътници имат общ произход, образувани вследствие на сблъсък между два или разпадане на голям спътник.
Юпитер е известен още от древността поради високата си яркост. През 1610 г. Галилео Галилей открива четирите най-големи спътника, използвайки саморъчно направения си телескоп.
Юпитер е изследван от няколко апарата:
1.Програма Пионер - Пионер 10 се сближава с Юпитер през декември 1973 г., последван от Пионер 11 точно една година по-късно. Предадени са данни за магнитосферата на планетата и снимки с ниска разделителна способност.
2.Програма Вояджър - Снимка, направена от Вояджър 1 на 24 януари 1979 г. от повече от 40 милиона километра разстояние.Вояджър 1 се сближава с Юпитер през март 1979 г., последван от Вояджър 2 през юли същата година. Двата апарата предават изключително ценна информация за галилеевите луни, откриват пръстените на Юпитер и правят близки снимки на атмосферата на планетата.
3.Галилео - Апаратът „Галилео“ влиза в орбита около Юпитер през 1995 г. и спуска малка атмосферна сонда през юли същата година. Сондата навлиза на 150 km в атмосферата на планетата и събира данни в продължение на 58 минути преди да бъде смачкана от налягането ѝ. Основния апарат продължава да изследва планетата и галилеевите луни до 21 септември 2003 г., когато по план е спуснат в атмосферата на Юпитер със скорост от 50 km/s. Това действие е предприето с цел да се избегне каквато и да е възможност апаратът да се разбие на повърхността на някоя от галилеевите луни и евентуално да я зарази със земни микроби.
Апаратът наблюдава отблизо сблъсъка на кометата Шумейкър-Леви 9 с Юпитер през 1994 г.
4.Касини-Хюйгенс - През 2000 г. апаратът Касини-Хюйгенс посещава Юпитер на път за Сатурн и предава най-детайлните снимки, правени някога на планетата.
5.Нови Хоризонти - През 2007 г. Юпитер беше посетен за кратко от мисията „Нови Хоризонти“, чиято основна цел е да изследва Плутон и обектите от пояса на Кайпер. „Нови хоризонти“ направи снимки на Европа, Йо и Малкото червено петно на Юпитер и освен това изследва магнитната опашка на планетата.
USA:
1.Джуно - Изтрелването ще се извърши през 2010г.Пристигане 2016г. Тип на мисията " орбитален апарат " .
2.Europa Geophysical Explorer - Изстрелване 2015г.Типа на мисията " орбитален апарат ", Ще се изследва геологията на Европа и ще се търсят места за приземяване на бъдещи апарати .
3.Облитане на Юпитер със сонди - Изстрелване през 2020г. Тип на мисията " облитане " . Но е Възможно да отпадне,защото и Джуно би могъл да извърши нужните изследвания.
4.Europa Astrobiology Lander - Изстрелване най рано през 2035г. Тип на мисията Спускаем апарат.
Сблъсък на комета с повърхността на Юпитер. Тъмните облаци, породени от удара, са по-големи от Земята.През периода 16 юли–22 юли 1994 г. над 20 фрагмента от кометата Шумейкър-Леви 9 навлизат в южната част на атмосферата на Юпитер. Това е първото директно наблюдение на сблъсък между два обекта в Слънчевата система. Вероятно поради голямата си маса и разположението си във вътрешната част на Слънчевата система Юпитер търпи най-много сблъсъци с комети сред всички други планети.
Снимки на Юпитер
Планетите в Слънчевата система
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Незабравима почивка на Остров Мавриций - втория Рай
Наричат го петзвезден рай, остров-мечта... Остров Мавриций е едно от най-престижните и луксозни места в света за пълноценен релакс и почивка. Една наистина разкошна и незабравима spa дестинация...Прочети повече...
Хамелеон живее в устата на змия
В Африка бе открит нов вид хамелеон, който живее в устата на змия, съобщи Daily Mail.Миниатюрният гущер излязъл от устата на змия, която д-р Андрю Маршъл от Йорксия университет, Великобритания, обезпокоил в гората Магомбера в Танзания..Прочети повече...
Откриха планета подобна на Земята
Японски астрономи са започнали систематично да търсят високоразвита цивилизация на откритата неотдавна планета извън Слънчевата система...Прочети повече...
